Празни мисли на един мислещ човек

Есеистичната книга на рано напусналия ни Огнян Или-ев носи особено заглавие: „Празни мисли на един мислещ човек“. Това заглавие е не само остроумно напомняне за из-вестния есеистичен шедьовър от Джером К. Джером – един майстор на тънкия сатиричен изказ. То подсказва, макар и с прикрита самоирония, че ни предстои да четем стра-ници от един мислещ човек на перото, насочил проницате-лен поглед към нашето сложно и противоречиво съвремие.
Още в първото есе, най-обширното и многопластово в книгата, което носи също странно заглавие – „Антиан-тропология“ – имаме среща с редица проникновени, учудва-щи със смелостта си разсъждения за днешния обществен живот. Ето само няколко реда от тях:
„...Вълчите закони често важат и за човешкото обще-ство. Жаждата за власт и доминация над себеподобните се осъществява чрез всевъзможни средства, включител-но политически и икономически. Парадоксът е в това, че глутницата се оглавява от най-силния вълк, по естествен подбор, докато при хората невинаги застава „най-силни-ят“ и способният...“
Ето кой често успява да стане, ни казва Огнян Илиев, политически или икономически „главатар“ в нашето ди-намично и, уви, несъвършено общество. Но дали само със силата на личната амбиция „главатарят“ постига своя кариеристичен успех? Авторът веднага допълва с горчи-вина: „Мнозинството обаче става част не от вълчето, а от овчето стадо... Под влияние на приетите в обществото фалшиви норми, човек често пъти се превръща, въпре-ки неговото желание, в циник.“.
Усещаме, че тези, уж случайни, „празни“ мисли бръкват веднага в една люта обществена рана – противоречие-то между посредствената колективност на властта и действителния талант, което води до неизбежен сблъсък между привилегированото интересчийство и идеализма на способния човек в обществото. По-нататък в есето ав-торът посочва и реалната възможност „слабият“, ръково-ден от егоистични подбуди амбициозен човек, да използва присвоената власт „да гони по-способния с най-непочтени методи“. И това саркастично описано явление не е оста-вено само на себе си, а след редица примери от обществен характер, авторът стига до острия, даже стряскащ съз-нанието ни, извод: „Държавата се нуждае предимно от хо-ра-машини и се страхува от непокорните и мислещите“.
За жалост, счита авторът, възможните начини на про-тиводействие срещу такава реална картина не са толко-ва много. Все пак начини за истинско гражданско поведе-ние има: личен отказ да бъдеш моделиран; влияние върху обществото с творчество и житейско достойнство; про-буждане на природното чувство за свобода в хората око-ло теб. И авторът допълва: „Силната личност успява да проникне зад наложените изкуствени норми и догми и не робува на условностите.“ Надраснала хищния прагмати-зъм и демагогията, често характерни за едно несправедли-во общество, силната личност е тази, която „е осъзнала, че смисълът на човешкия живот не се крие само в земното и преходното“.
Особено място в това противодействие от страна на способния човек авторът е отредил на творчеството – „Най-висшият изход, който е открил (човекът) досега, е творчеството – изкуството, научните открития, фило-софската мисъл...“
Силната личност, дори само със своето присъствие в обществото, не спира да убеждава света, че властта и парите нямат никакво значение, ако не служат на благо-то на човечеството, че „човек не може да избира времето, в което живее, но донякъде от него зависи как ще живее – дали ще бъде роб или не“... Светлинката, която озарява изложеното с авторов сарказъм явление, е далече от непо-колебимия оптимизъм, но буди надежда в добрия читател. Казано с други думи – благородната мисия на способния и достоен човек в обществото не е невъзможна, неговият граждански и творчески пример е повече от необходим.
Ето – само с един от „напипаните“ болезнени проблеми на съвременното общество Огнян Илиев ни показва рядка наблюдателност и прозрение в дълбочина. А такава дар-ба той показва и в другите есеистични късове, заострени тематично: обществото и формата на ръководство – ли-берална или тоталитарна; класовата борба, която „не трябва да става антипод на демокрацията“; мъжът и же-ната – не само физическа, но и духовна близост; религията, икономиката, алкохолът... И един актуален национален въпрос, често обсъждан в обществото ни днес: „България – суверенен и делови партньор или отново васал?“...
Неслучайно Ефрем Каранфилов е написал добри думи в своя отзив за първото издание на тази книга, излязла след подранилата смърт на Огнян Илиев: „Авторът на тази книга е мислещ, търсещ човек, който се е стремил да над-никне в някои гънки на съвремеността, в душевността на съвременните хора... Навсякъде се изтъква положително-то и хубавото в съвременника, който си служи с честни средства за постигане на целите си. От друга страна – има подчертано отрицателно отношение към хитреци-те, мошениците, тези, които използват конюнктурата за собствена изгода. И още – уважение към нестандарт-ния, даровития човек“.
Бих допълнил – духовната позиция на Огнян Илиев не би могла да бъде по-различна. Защото самата книга „Празни мисли на един мислещ човек“ е написана от нестандартен, даровит човек.