Усмивката е нещо странно

За да нахлуеш в света на истинската поезия, не се иска просто талант. Необходима е и капка дързост.  Необходима е и капка мъдрост. И тогава става неочаквано лесно да си поет, защото си истински. Може би за някои новата книга на Стоян Владов със стихове да е изненада, но за мен бе съвсем логично да се появи, дори я очаквах по-рано. За да се потопите и усетите заряда на тази изстреляна към небето  поетична ракета, е добре да сте прочели и по-ранните книги на Стоян, тези, които са в проза. Защото и там прозата е само привидна, тя е една добра земна кора от ядрото на един роден поет с уникален темперамент и нежна лиричност:

"Тези паднали звезди
сега се търкалят под  
дъжда на времето и пространството,
забравили своето небе,
мисли, чувства и желания
в очакване на обещаната
черна дупка,
заличаваща всяка
светла звезда
така отчаяно бързаща
към нея."

Искрено се радвам на тези стихове, защото по съвсем различен начин от моя, те пресичат същия хоризонт-където моралния закон и звездното небе на Кант се сливат. А там някъде е царството на поезията. Тя не е и не може да бъде само земно творение, тя е другото име на Вселената. Авторът не само е усетил пресечната точка, той живее в нея и затова иска да я разкрие пред любопитния и търсещ свят. Където неизбежно има още поне един такъв жаден за полет брат, още една такава нежна сестра. Или звезда. Вселената на Стоян Владов може да е едновременно прашинка от нашите стъпки на нашата си планета, но и една странна и невидима комета, кръстосваща небрежно през галактичните аквапункти. Там се срещат тъмносивите хора, които

"не са толкова
тъмносиви,
а са черни и не са хора
а черни дупки, които ни привличат
с черната си красота…"

Дори носталгичните и по-тъмни краски не са повод за катастрофа, дори не бива да се тъгува. Въздишката побеждава смъртта, защото така се случва понякога. Понякога се случва и на звездите да се напият или да умрат. Но има толкова неоткрити усещания в необятния космос, че едва ли има време за тъга. Но със сигурност има време за поезия. За поезията на Стоян.

Борислав Петров