Моите мисли

Няколко думи от издателя

Ко­га­то пи­сах на Га­ли­на как спо­ред мен тряб­ва да из­г­леж­да офор­м­ле­ни­е­то на пър­ва­та й кни­га – с ней­на сним­ка на ко­ри­ца­та, точ­но та­ка, как­то из­г­леж­дат по­пу­ляр­ни­те на За­пад и у нас из­да­ния с фи­ло­соф­с­ка есе­ис­ти­ка, аз по­лу­чих уди­вен от­го­вор: „Си­гур­но се ше­гу­ваш! До­се­га ви­на­ги съм би­ла не­ви­ди­ма!“

Не зна­ех, че тя се смя­та за „не­ви­ди­ма“ в обик­но­ве­ния си жи­вот. Ни­що не зна­ех за не­го…
Оба­че „Мо­и­те мис­ли“ не бя­ха „не­ви­ди­ми“.
 
То­зи текст за­поч­ва с жи­тейс­ка­та тъ­га и ро­ман­тиз­ма на мла­до мо­ми­че, ко­е­то поз­на­ва стой­ност­та и мра­ка на ду­ма­та лю­бов и след­вай­ки хро­но­ло­ги­я­та на сво­е­то на­пис­ва­не, из­рас­т­ва за­ед­но с ав­тор­ка­та си.
Ко­га­то пре­лис­тиш и пос­лед­на­та стра­ни­ца, раз­би­раш, че то­ва е ед­на кни­га за се­бе­на­ми­ра­не­то, ко­я­то за­вър­ш­ва с по­е­зия и мъд­рост, над­с­ко­чи­ла зна­чи­тел­но зло­бод­не­ви­е­то на „му­са­ка­та“ – ед­на ме­та­фо­ра за живота, ко­я­то Га­ли­на чес­то спо­ме­на­ва.

Дъ­лъг път тряб­ва да из­ми­не че­тя­щият то­зи текст – от ми­рог­ле­да на Шри Шри Ра­ви Шан­кар и сим­па­тич­но­то мо­ми­чеш­ко от­к­ро­ве­ние:
„…без­по­мощ­ност­та те пра­ви щас­т­ли­ва…“
през
„Ос­та­ве­те дреб­ни­те не­ща и се за­е­ме­те със се­бе си!“
и пре­ми­на­вай­ки през ка­тар­зи­са на вя­ра­та, през без­к­рай­но­то при­е­ма­не и от­ри­ча­не, да стиг­не и до осъз­на­ва­не­то на същ­ност­та на лич­на­та сво­бо­да.
Въп­ре­ки, че:
„Ти си роб и то­ва е не­из­беж­но и оче­вид­но“, все пак мо­же и да си сво­бо­ден, но  „са­мо в про­лет­та на соб­с­т­ве­на­та си същ­ност“.
Тру­ден и дъ­лъг е пъ­тят до ка­мъ­ка в Хи­ма­ла­и­те.

И там ня­ма да сви­ри му­зи­ка­та на Ра­ви Шан­кар, как­то и да те по­дух­ва ро­ман­тич­ният вет­рец на Ти­бет.

Но то­ва ня­ма да има ни­как­во зна­че­ние!
 
На­ли съз­на­ни­е­то оп­ре­де­ля би­ти­е­то и „мо­я­та ми­съл е мо­я­та ре­ал­ност“.
До­ри и дъс­ка с пи­ро­ни, вър­ху ко­я­то да се­диш ка­то йо­га, не е нуж­на. Ти все пак си съв­ре­ме­нен чо­век и: „…по-доб­­­ра шко­­ла за ду­­хов­­­но из­­­рас­­т­­­ва­­не от кор­­­по­­ра­­тив­­­ния свят ня­­ма. Ни­­къ­­де дру­­га­­де по-доб­­­ре и по-ус­­­пеш­­­но не мо­­же­­те да про­­ве­­ря­­ва­­те как­­­во сте на­­у­­чи­­ли и до­­къ­­де сте стиг­­­на­­ли, кол­­­ко сте спо­­кой­­ни, кол­­­ко сте над не­­ща­­та, кое ви съ­­ба­­ря и ви пре­­чи…“

При то­ва, ако зна­еш пра­ви­ло­то на Па­ре­то, спо­ред ко­е­то във вся­ко об­щес­т­во, 20% от хо­ра­та про­из­веж­дат 80% от пол­зи­те и пе­чал­би­те и 20% от хо­ра­та съз­да­ват 80% от проб­ле­ми­те, не­из­беж­но ще стиг­неш и до из­во­да, че щас­ти­е­то не се крие в ма­те­ри­ал­ни­те не­ща.

С две ду­ми, как­то е ка­зал Джон Ке­хоу в „Под­съз­на­ни­е­то мо­же всич­ко“: „По иро­ния на съд­ба­та чо­век за­поч­ва да про­ме­ня за­о­би­ка­ля­ща­та го дейс­т­ви­тел­ност в де­ня, ча­са и ми­ну­та­та, ко­га­то прес­та­не неп­ре­къс­на­то да ре­а­ги­ра на нея“

Сти­га да има во­ля­та за то­ва!

Имен­но во­ля­та, прид­ру­же­на от вя­ра­та и убе­де­ност­та в пра­во­та­та, са не­ща­та, ко­и­то пос­те­пен­но взи­мат връх в та­зи кни­га.
Чи­та­те­лят за­поч­ва да се на­дъх­ва с ми­рог­лед не по-слаб от то­зи на мно­го по-из­вес­т­ни мис­ли­те­ли и въп­ре­ки „не­ви­ди­мост­та“ на на­пи­са­ла­та то­ва, сти­га и до ре­до­ве с биб­лейс­ки за­мах: „Ти си ог­­­ле­­да­­ло­­то и образът в не­­го. Ти си то­­зи, ко­­и­­то смя­­таш, че не си. Ти си то­­зи, кой­­то смя­­таш, че си. Ти си то­­зи, кой­­то си убе­­ден, че си. Ти си и ни­­кой друг не е.“

Как­во да ка­жа още? Стру­ва си да про­че­те­те „Мо­и­те мис­ли“ и спо­ред мен на ко­ри­ца­та тряб­ва да има сним­ка на ав­тор­ка­та. Тя е мно­го по-дос­той­на за то­ва от мно­го дру­ги зна­чи­тел­но „по-ви­ди­ми“ лич­нос­ти, пи­са­ли на по­доб­ни те­ми.

Но, ре­ше­ни­е­то е ней­но.

И как­во е то – си­гур­но ве­че сте раз­б­ра­ли.

                     Константин Г. Константинов