Крачка встрани - Нантски дневник

За нантския дневник на Румен Шомов „Крачка встрани“

Проф. д-р Петър-Емил Митев

Румен Шомов заминава за Франция през есента на 2018 г. като вече утвърден български поет и писател. Неговият нантски дневник има не само литературна, но и обществена, може да се каже социологическа стойност: документирана е срещата на изявен български интелектуалец, роден и израсъл по времето на социализма, преживял и прехода, със съвременна Франция.
Дневникът е воден с любопитството на турист, с наблюдателността на драматург и с опитното перо на писател. Читателят се надвесва над ръждивите води на Лоара, захласва се по крайречните замъци, възторгва се от катедралата „Св. Св. Петър и Павел“, любува се на екзотични растения в Ботаническата градина, съпреживява четиричасовата пиеса „Всички птици“, отмаря в ресторант „Априлски песни“, в който няма меню и клиентът не поръчва, а се сервират само изненади... Нека прибавим времевия ракурс: връща се в миналото, за да си представи пазара на роби, опитва се да проникне в настоящето, за да разбере бунта на „жълтите жилетки“...
Но най-много впечатлява общуването, атмосферата на общуване и хората. Поводът за деветмесечния престой във Франция – в български превод звучи необичайно: Институтът за академични изследвания в Нант събира 22 души от целия свят от различни области на науката, правото и културата и – без да поставя задача да произведат някакъв краен продукт – им предоставя пълна свобода на изследване. Мотото е „Да мислим света различно“. Един институт и 22 души от различни страни с различни професии... Агата Кристи би завидяла на такава постановка. Сюжетът не е криминален, а хуманитарен, но е също увлекателен. Читателят остава с усещането, че е „бил“ виртуално не само във Франция, но и в много други страни. Възпроизвеждането на научни дискусии, лекции, диалози позволява да се види нещо, за което българският интелектуалец няма ясна представа – академичния живот в развита европейска страна, гледан „отвътре“.
Неведнъж авторът „отскача“ назад, за да се върне от „по света“ „у нас“ и да направи меланхолично сравнение.
Финалът – дълбоко несправедливо административно решение, взето в Института, предпазва от идеализация на развития Запад. Подчертава, че критичността на автора не е израз на „български комплекси“. И напомня за обобщението на един велик поет: „И всюду страсты роковые, и от судеб защиты неть“...
„Пътят към Европа“ стана политически ориентир на българския преход. Влизането в ЕС не е крайна точка, а спирка по този път. Недореализирани са негови културни и социалнопсихологически аспекти. Дневникът на Румен Шомов осветява и стимулира напредъка по културния коловоз на този път.
Българският читател заслужава тази книга.

Проф. д-р Светлана Стойчева

„Крачка встрани“ не е от книгите, които се „измислят“, или от онези, които дълго се носят и зреят в съзнанието на писателя – тя е от „непредвидимите“ книги, които просто се случват. Авторът ù попада за 9 месеца в близко-далечния град Нант, Западна Франция, разположен на десния бряг на река Лоара, на един час от Атлантическия океан, и преживява изключителни срещи с природа и с хора.
Защо ни интересуват те?
Първо, няма защо да се лъжем, че познаваме релефа и историята на нашия континент. Мястото Нант е просмукано от история, култура и нагледи, неприближавани никога толкова близко до българския читател. Географската отстраненост от родното по принцип изостря/изкъпва сетивата, а в писателското съзнание на Румен Шомов тя лесно се превръща в „остранение“ (термина на Шкловски) – способност да предадеш на хартия „първия поглед“ към нещата, да ги превърнеш в уникално преживяване, да подариш „очилата“ си на своя читател, да го направиш съпътешественик. „Остранението“ в случая е засилено и от езиковата бариера, превърната в допълнителна самопровокация. Въпреки посещаваните уроци по френски, отбелязвани всяка седмица в дневника, и чудесния преводач, любимата жена до него, авторът с известна самоирония ни предлага и този ракурс: „…описвам случващото се единствено през погледа на полудосещащия се безезичник“ (с. 60).
Второ, попадайки в средата на учени от цял свят (като начало от 22 страни), стипендианти на Института за академични изследвания, присъствайки на техните колоквиуми и лекции, съпроводени с дискусии и дебати, авторът има възможност да сравнява своите с чуждите концепции, да верифицира, да осмисля световни тенденции и световна проблематика от нов ъгъл; а в неофициалните моменти да практикува мултикултуралния живот, потопен във френска атмосфера и вкусове. Този, да го наречем дедуктивен опит, се наслагва интересно върху актуалните новини от България и света – емпирията, която добре помним от 2018/2019 г. и която е също част от дневника. Ефектът на комбинацията е, така да се каже, конципиране в ход на случващото се: разказано и осмислено от една по-глобална гледна точка, отколкото „домашната“. Мотото „Да мислим света различно!“. Румен Шомов буквално упражнява в тази си книга. Оттук и вслушването във всяко мнение, вглеждането в другия, опитът да бъде разбран. И българската ситуация изглежда по-различно: никъде не е пропуснат шансът за сравнение през чуждото огледало, равностойно на твърде често сурово самопознание. Сякаш споменатият семинар „В търсене на Европа“ върви успоредно с Шомовия „В търсене на днешната България в Европа“. Самоналагащите се изводи не са оптимистични, но въпросите си заслужават.
Трето, тук ще видим писателят Румен Шомов като зрител на немалко театрални постановки, на документални и художествени филми. Видяното е не само споделено (дори с предадени фабули), но и етико-естетически оценено. Рядко можем да прочетем подобно откровение на автор като читател на други автори: „Ако има нещо, което ме дразни с пълна сила, това е, когато някой се опитва да напише моя живот без да го е живял…“(с. 61).
И още: макар и фрагментиран от записите по дни, дневникът звучи повествователно единен чрез вмъкнатата открай докрай пълноводна Лоара. Реката „протича“ през всичките над четиристотин страници и сякаш определя (мисля си съзнателно) ритъма на повествованието. Така речните пътеки и житейските пътеки, човешките битки и битките на видрата се оказват в неочакван синхрон – още една смяна на гледната точка. Изкушавам се да нарека тази книга „повествователен дневник“.
Книгата е написана искрено (подчертавам това качество) и с искрено откривателско любопитство; неизкусно, в смисъл без търсена литературоведска ефектност; със „спонтанна“ повествователност, подобно на словесна фотография; със спонтанно реагираща чувствителност и спонтанни мисловни асоциации, обвързани с моралната и интелектуална отговорност на социалния човек. И най-вече: без евтин флирт с читателя. Формата „дневник“ е предпазила автора от подобни авторски „изкушения“.