Брегът

Иван Голев

НЯКОЛКО ИЗРЕЧЕНИЯ
ЗА РОМАНА НА КОНСТАНТИН Г. КОНСТАНТИНОВ „БРЕГЪТ”

     Този роман (ако това е жанрът, което не се наемам да определя) притежава няколко безспорни маркера – четивен, забавен, стряскащ в хрумките си и каращ изтощения и полузаспал читател да ококори очи и да възкликне: „А, стига бе!” Сюжетът му е неуправляем като изтърван в полето сетер, разказът се развива по своя странна логика, чиято цел не е да ни изведе до малоумието на естетическата нирвана, а да строши, както се троши халба бира в чугунена глава, традиционната ни представа за историята и за мястото ни в нея. Авторът с невинността на ахмак ни потапя в добре познати ни събития, за да ни халоса внезапно с напълно непознатите им скрити механизми, често комични или абсурдни, но психологически и логически напълно възможни. Пародийността и съвременните препратки са само част от арсенала му, така да се каже, пъстрата перушина. Истинският вкус на това под нея достига до нас, когато проумеем, че фрагментарността на текста е същата като цялата ни национална съдба – низ от парадокси и фатални обрати, в които участието на човешкия фактор е сомнамбулно и опортюнистично. К. Г. Константинов не си поставя за цел да развенчава традиционните ни ценности – те сами се разпадат пред очите ни като медуза на слънце от кармичната ни неспособност да бъдем ковачи на съдбата си сред бурното море от страсти, алчност и къса памет. Препускането на бегом през различните исторически епохи е дотолкова оправдано в развитието на сюжета, доколкото ни позволява да пресеем в бързия му каданс онова, което ни прави каквито сме днес – уникални и жалки, превзети и невежи, романтици и циници. Смели воини и страхливи царедворци, светли учители и презрени политици, страховити ханове и не по-малко страховити метъл хъшове сякаш се въртят в емфатичен маскарад, под звуците на жиците, под тътена на перкусията, пияни от разочарованието, което като трезви е трябвало да предвидят. Всички сме тук, в пълен състав, без значение в лъскави костюми и напарфюмирани или без гащи, ухаещи на лисица, сред дивия пясък край Каварна. Морето, което се плиска в нозете ни, е видяло всичко – от потопите и морските битки до загадъчната сейша. Само ние, самоослепилите се Самуилови войници, сякаш не сме съзрели собствения си пръст (среден или безимен) в сполетяващата ни безспир съдба все да бием и все да сме бити. А непрекъснатото си окайване се опитваме да компенсираме с наглостта да претендираме, че все още ни има.
     Хубостта на този текст е, че не потиска, още по-малко – отчайва. При целия си разрушителен потенциал той, подобно набъбнала пъпка на цвете мутант, носи в себе си надеждата, че не може след толкова късогледство и суетност да не дойде времето за кротко и разумно щастие. Надеждата, че морето е способно да се оттегли в сейша, без после да ни разгроми с цунами. Надеждата, че най-сетне ще заобичаме БРЕГА, който Господ ни е дал, защото не целунем ли със сърцата си неговата бяла твърд, никога няма да се превърнем в ангели.